Устойчивостта и вътрешния свят на човека

Макар и сравнително ново като термин, понятието устойчивост придобива все по-голямо значение във връзка с разбирането как човек се справя с травматични преживявания, несигурност и психично дестабилизиране. Въпреки че думата идва от физиката, където означава способността на материал да се върне към първоначалната си форма след деформиране, в психологията значението ѝ е по-широко. Тук устойчивостта не е просто възстановяване, а възможност за вътрешна промяна, която се оформя чрез отношенията с другите и социалния контекст (Malgarim et al., 2018).

Психичната устойчивост не е вродена способност или просто умение за приспособяване. Тя се изгражда в диалога между личните ресурси и външните обстоятелства – чрез натрупани преживявания, умения за управление на емоциите и чрез начина, по който човек организира вътрешния си свят. Устойчивостта се оформя и развива в отношенията с другите и е резултат от взаимодействие.

Връзката между устойчивост и преживяна травма е основополагаща. Важно е да се подчертае, че травмата не е само разрушителна. Тя би могла да създаде основа за устойчивост, ако човек разполага с вътрешна опора, която да му позволи да понесе, подреди и осмисли трудните чувства. Затова устойчивостта не означава „да не си уязвим“, а да можеш да живееш с уязвимостта, без да се разпаднеш от нея. Голямо значение имат и преживяванията, предавани между поколенията – наследените модели на поведение, семейната история и несъзнаваните идентификации със значими други (родители или други важни фигури).

Съществува съществена разлика между устойчивост и адаптиране към ситуацията. Адаптацията често е поведение без вътрешна промяна, докато устойчивостта означава възможност за вътрешно осмисляне и преработване на преживяното. Устойчивостта означава, че човек може да понесе напрежение, да премине през регресия (временно връщане към по-ранни психични състояния), без да загуби връзка със себе си и да преживее загуба, без да се вкопчи в нея. Устойчивостта не е даденост, а се изгражда чрез свързване с други хора. 

Според Bleger, Sauret и Bernard (2015), устойчивостта не може да бъде разглеждана отделно от това, което я предизвиква. Те са критични към културния натиск устойчивостта да се свързва само с „щастие“ – представено като универсална цел, която пренебрегва сложността и противоречията във вътрешния свят. 

В този смисъл психоаналитичното разбиране за устойчивост не е просто връщане към „нормалното“, а динамичен психичен процес, при който преживяното напрежение се интегрира в личността по начин, позволяващ не просто оцеляване, а вътрешна трансформация.

Разбирането за устойчивост като процес на вътрешна трансформация ни приканва да се вгледаме по-дълбоко в собствената си уязвимост и в начина, по който преживяванията ни оформят. Устойчивостта не е състояние, което се постига веднъж завинаги, а постоянно развиваща се способност за свързване – със себе си, с другите и с емоционалната реалност. Именно чрез този процес човек може да превърне болката в растеж и разпадането – в обновяване.

Ако темата ви засяга лично и търсите професионална подкрепа, може да запишете час за консултация с д-р Виолета Азис – автор на този текст, ТУК.